Рекох и я като сите да се женим. Пратѝх Влъчко за Гъла годèжняк. Баба Стефка, мака ю, рекла: „Макя, че я дадем за тоа, дèка пасе селските свинье!”. После отидòх за мома у Мрамор, за поповата черка, на поп Киро за черката. Изведе ме кремена, на оня Мане, на срèтцело. Момите фанаа да се сбират и да си думат полека:

– А моме, отдека е това момче?

– От Добрòславци е.

Па на калаузката думат, дека ме водеше:

Моме, я че отидем за него, да му дадем нишàн, нека ме води мене! Прàви на мене работата!

– Я каем

– А бе, стойте бе! Я не зимам нищо. Па не мом да се откачим. Посукàа се десетина, а оно се мъркина. Я си пойдох, а они по мене до мосто, до реката стигнаа. Десет, не една! Па я сам си умен от време. Обърнах се каде них и каем:

– Мòми, сега виа десет сте пошли. Я не сам дошел за аргакье. Стойте виа тука, а я че отидем на горното мосте и че свирнем: коя вàрне да дойде при мене, таа че водим!

Отидох я на мостèто и свирнàх. Они се стръкнàа коя да дойде по-бърже, защо знаят, че коя дойде първа, нея че водим. Една падна, я каем: „Таа ч`иде у Кумарица да продава зелки”. Падна и поповата черка. Я я пратих у Лакатник д`иде да яде овес. Дотърчà до мене само Магда с белото пèро на главата и я рекох: „Айде сега виа си гледайте работата, ѝдете си, я зех байрако!”

Па после отидòоме с Гьоргия Бàрамата да зовеме дедà ми за госкье. Ка отидòоме там, дедà ми сака да прави ѝтрост:”я, кае, дайте рещото, та д`иде зетò да донесе вòда от блàтото!”. И шурнàкята Кремена донесе едно ново рещò д`им за вòда. Я зех рещòто, пойдох каде блàтото и го търколѝх у него. А она рече на деда ми:”Нема шала у тоа зет. Буунà рещото у блàтото” и додека Марин Чевърлюгата да намери ключ да фане рещòто, водата го завлече чик при мосто.

После се стегнаа с бѝволе д`идат нàгоске. Добре, ама я сам яанàл конь, ама он чул. Едното му ỳо изели вълците. Тамън минааме откаде поповата къща, едно дете туку изокà:”Я гле Васильоио зет изел на коньо едното ỳо!”. А я туку рукох на Георгиа Бàрамата: „Окай ихуху, а я че пеем, че пропаднахме за чудо!”. И я окнах:”Пуста Босна, пуста берекетна…”.

Па като чуа мраморци, излезнаа на тумби, на тумби. Посукаа се из улиците да кажем, та не мош да минеш. И секой фана да дума: „Я гле Магдèна се избави, каков мъж е зела – песнопоец, акълия!” Некакво минàме селото и дойдооме тука у нас. Пиенье, яденье, колко сакаш. Младен Чевърлюгата се напи, па фана да удри паниците од вратата. Бре какво стана! Развали целата софра. Па я като зех едно дърво и рекох:” Кой прави това?”. Па като го изкỳбох еднъж-дваж и рекох:”Паниците да платиш”, а брат ми:”Не мой така, бе срамота е!” ”Не – рекох паниците да плати!”.

А това сваѝте туку фанаа да се сбират на тумби. „Одека – кае – доведохте тоа гявол, та направи таа беля!”

Па на ютрото се подобри положението. Изтрезниа се сите и станàа да си идат. Та тека прекарааме моата свадба, ама Младен го отвлече с колецо.