Тодор Живков – мит и истина
Автор: Кастелов, Боян
Съпротива чрез… самоубийство
На 8 ноември 1962 г. започва работата си Осмият партиен конгрес. Материалите и решенията му изцяло са в духа на приповдигнатия стил на първия секретар на ЦК. Дори с датата на откриването (ден след 45-ата годишнина на ВОСР) и най-вече с приетата 20-годишна програма за построяването на комунизма у нас.
Зад волунтаризма на партийния лидер се гърчи смачкана голямата истина за състоянието на обществото ни: слаба икономика, ниско производство и жизнено равнище, засилваща се деградация на партийния елит. А бедността и моралното падение на управляващите не са социализъм.
Но кой да го каже?
Намира се – Трайчо Михов Доброславски, човек със заслуги в миналото (член на БРП (к) от 1942 г.), ерудит и високоинтелигентен журналист, бивш ръководител на одържавената ни кинематография. Той набира кураж и се противопоставя срещу хвалебствията по адрес на партийния лидер от недалечното минало и най-вече на водената от него икономическа политика.
В изложение до конгреса относно “Някои неблагополучия и нередностни явления в нашата действителност” (както и в отделни писма) партийният член Доброславски пита: “Защо беше необходимо да се изнасилват фактите? С колко партизани другарят Живков слезе в столицата? Кои опорни пунктове зае? Министерския съвет, пощите, телеграфите, радиото, полицейските участъци, комендантствата? Нима никой не се изчерви, когато се четеше този документ?” (Има предвид юбилейното приветствие до Живков – б. а.) Разочарован от “псевдоръководителя” и от фалшификаторите на историята, той отсича: “Другарят Тодор Живков не е нанасял никакъв решителен удар!”
Острото перо на публициста се откроява особено когато се докосва до водената от Живков икономическа политика и новопоявилия се към него култ: “Ама как може така бе, другари! Нарушен е социалистическият принцип в развитието на страната, а ние по детински се мъчим да изместваме темите, с шепа брашно мъгла да правим. Поскъпва животът, пада покупателната способност на лева, а ние повтаряме та повтаряме, че трапезата на трудещите се богатеела! Допуснали сме опасно изоставане в увеличаването на електромощността, а цитираме Ленин за значението на електроенергията!”
Но Доброславски не спира дотук – той търси рецидивите на злото, негодува от ласкателите: “Възвеличителите на Червенков – отбелязва в изложението си той – сега възвеличават Тодор Живков. И най-често това е единственото им качество, за да заемат отговорни партийни и държавни постове”. И с болка предупреждава: “Култовската атмосфера витае, другари! Само че рядко се срещат хора, които сочат, че царят е гол”.
Това е може би първият писмен протест срещу опасността от рецидива на новия култ към личността. По-перфиден, но и по-опасен. Затова Доброславски предупреждава, че печатът, радиото и телевизията “не по своя вина” злоупотребяват с името и лика на Живков и го “въздигат там, откъдето падна Червенков”. И с ирония добавя: “Мнозина, които се кипреха около Червенков, сега се кипрят около Тодор Живков”.
Когато Доброславски извиква “царят е гол”, трудно може да се очаква, че някой от пленарния състав ще го повтори. Първо, защото изложението не стига до нито един, и, второ, защото ще бъде анатемосан за цял живот. Като него самия – постъпката му е оценена като клеветническа и е изключен от партията. Честният човек не преживява удара и на 14 февруари 1964 г. посяга над живота си, четири дни след което умира. “Самоубийството му – ще отбележи по-късно акад. Владимир Топенчаров – бе съпротива срещу режима на Живков и обвинение срещу него”.
От страх погребението на самоубилия се да не стане своеобразен протест властта променя обявения за него час – още гроба неизкопали, а донасят ковчега му. “Аз не издържах тая гавра с добрия човек – ще напише в мемоарите си Стефан Богданов, – стъпих на един камък и отправих съболезнователни думи към покрусените близки, като подчертах, че качествата на Доброславски ще бъдат за нас пример за подражание”. Тоест срещу утвърждаваната лична власт на Живков.
Самият Богданов дава пример. Излязъл от затвора през 1956 г. (в процеса срещу Трайчо Костов той е осъден на 15 г. като английски шпионин), Богданов не се приобщава към “априлската линия” на Живков. Неговите неотпечатани спомени (“Две смърти няма, а без една не може”) апокрифно се разнасят из София. Със своята “документална стойност” те силно впечатляват писателя Георги Марков, хвърлящи светлина “върху едно наистина мрачно, ужасяващо време”.