ПЛОЩАДЪТ „МЕГДАНА” В МИНАЛОТО И ДНЕС

Кога се е появила в говора на доброславчани думата “сретцело” днес никой не може да каже, дори и тези, които вече прехвърлят деветдесетте. Сътворили я много отдавна, за да назоват с нея едно любимо място, тогава тъкмо в средата на селото. Преди шестедесетина години то беше около стотина метра дълго и петдесетина широко. От всичките му страни растяха високи и дебели върби, някъде много нагъсто, ограждаха го и не позволяваха да се видят точните му граници. По дължината му от изток на запад преминаваше път, който свързваше селата Житен и Кумарица.

сред село

По този път от незапомнени времена хората вървели всеки ден, тромави черни биволици или шарени крави бавно теглели дървени коли. Отпред седял стопанинът и подвиквал на животните да стъпват по-живо. Трополели каруци с впрегнати коне или магарета, а зад тях при сухо време се вдигали облаци от прах.

 

Селяните превозвали от полето житните снопи, орязаните царевични стъбла, сеното и всичко, от което имали нужда за себе си и за своите животни. От време на време преминавали и другоселци. Карали гюмове с мляко, зарзават и други стоки за продаване.
Всеки ден, живеещите в махалите близо до пътя, се отправяли от запад на изток, минавали през сретцело и отивали всеки по своята си работа. Мъжете в меените да пийнат по нещо и да се видят с приятели, жените – за вода на кладенеца или да пазаруват в бакалниците, които бяха в центъра  на селото и в източната му част.
Появата и развитието на сретцело през вековете показват, че той е част от живата история на селото. Според предания на местни хора, дубровнишки търговци, които преминавали преди няколко века през земите на Доброславци, харесали това място тъкмо в средата на селото, спрели се и си направили ханче, после някои от тях се заселили и основали селото. На това място, което по-късно било наречено сретцело се настанили и някои от първите местни родове като Гюрмезовци и Палигорците.

За сретцело като средище на икономически и културен живот през време на турското робство можем само да гадаем. От последните години на тая епоха е останал само Денковият чифлик. Той бил една голяма нива, оградена от всички страни с нисък каменен зид. В северната и част на границата със сретцело, се намирала сградата, собственост на турския управител. Нея хората нарекли чифлик. Тя била администравното и съдебно средище в селото. Тук бил и селският хамбар, в който се събирал десятъка. Местните хора западзили в спомените си добрите дела на турския управител и неговия помощник – французин, при който учил Дано Китов, момче от селото. За кратко време в чифлика се помещавало и селското килийно училище, вероятно през 1875 г.

Доброславчанинът Денко Митров купил чифлика след Освобождението, след което турският имот получил неговото име. Сградата е окончателно разрушена и разграбена от съседите през 1944 г. Най-напред рухва тя, а след това е съборен и селският хамбар.
Пак в южната част на сретцело близо до сградата на чифлика, на малко кръгло възвишение имаше кладенец с каменно гърло, направено от неизвестен майстор – каменоделец още през турско време за нуждите на чифлика и населението. В делнични дни тук пристигаха за вода моми и невести с шарени стомни или с кобилици на рамо, от които се полюшваха два бели котела. В празник привечер или рано сутринта жените идваха пременени в най-новите и най-красивите си дрехи и накити. На кладенеца се обсъждаха семейни проблеми, поведението на кривнали по лош път мъже или жени, одумваха се снахи и свекърви, хвалеха се моми и ергени, уреждаха се или се разваляха предстоящи женитби и още много случки и събития, които вълнуваха селото. На това място показваха своите дарби и местните разказвачки – шегобийки. За една такава ми разказваше моята майка преди много години. Евда Трънкина се казвала. Когато веднъж около кладенеца се били събрали много жени, преди да започне своята смешна история, тя ги събрала на куп около себе си и тихо им прошепнала: „Жени, че ви кажем нещо, ама тука да си остане!” Едва ли и самата Евда се е съмнявала в това, че нейната „тайна” още същата вечер ще се разнесе поне в десетина махали на селото.

На кладенеца никога не минаваше и без песни. Веселбата не можеше да стане без участието на някоя от певиците, които пееха на кръщенета и светби. Още по-весело ставаше, когато всички слизаха от мястото около кладенеца и се хващаха на хоро, вече в средата на сретцело.
От този кладенец деверът донасяше вода на младоженката в съботата преди сватбата, и то три пъти. Два пъти тя разливаше водата, приемаше едва тази от третия котел и с нея си измиваше главата.
  Сретцело беше мястото, където за кратко време се пренасяше всяко сватбено тържество. Късно през деня тук довеждаха невястата, пристигаха всички сватбари начело с музиката. Даваха на невястата две стомни, пълни с вода от кладенеца. Тя ги риташе с крак и ги разсипваше до три пъти. Ритуалът се извършваше, за да върви на младите „по вода”. През това време музиката свиреше, а млади и стари играеха хоро.

Много време кладенецът служеше на хората в добри и лоши дни. Преди петдесетина години той престана да съществува. Засипаха го, защото новият площад нямаше вече нужда от него. Частица от романтиката на старинното сретцело беше изчезнала безвъзвратно.
В югозападния край на това място само на петдесетина метра източно от кладенеца се намираше една малка, ниска и неотличаваща се с нищо сграда, която хората наричаха Тунджовото или Рашковото училище. Беше в двора на Рашко Тунджов, неин собственик. Имаше една голяма стая, една много малка и общ коридор, още по-малък.

През 1932-1933 г. голямото училище, което се намираше в северозапдния край на селото не можеше вече да побере всичките ученици и се наложи да се наеме сградата на Рашко. В нея учеха само децата от първо отделение, а след това те продължаваха в голямото училище.

Входът на Рашковото училище беше откъм пътя и децата играеха там и на сретцело.
Тъкмо срещу училището на самата оградата на рашковия двор се намираше една съвсем мъничка сграда, която имаше само една стая. Това беше бакалницата на дядо Симо – нисък, дребничък, с големи бели мустаци, усукани нагоре. Старецът едвам се побираше между няколкото рафтчета. Всяко междучасие учениците бързо излизаха от училището, пресичаха пътя и тичаха в бакалницата да си купят бонбони, локум или захарно петле.

В началото на четиридесетте години на миналия век неколцина майстори-строители от местната бригада в селото направиха каменна чешма тъкмо под надвисналите клони на няколко дебели и високо израснали върби в североизточната част на сретцело близо до бакалницата на дядо Симо. Чешмата беше проста, иззидана от камъни, свързани с бетон, висока около един метър и поволина и дълга не повече от два. Беше обърната на запад с лице към площада. Пред нея имаше няколко корита, в които се изливаше бистра и студена вода. Наричаха я Тунджовата чешма. През деня тук идваха за вода жени от близките къщи, от каменните корита пиеха ожъднели животни.

За Тунджовата чешма народът беше сътворил едно красиво предание, свързано с вярването за ввграждане на човек или неговата сянка в основите на сграда. След такова жестоко насилие жертвата винаги умирала. Никой от селото не беше разбрал коя е вградената в основите на чешмата жена, но мнозина вярваха и твърдяха упорито, че са я виждали като безплътна сянка, облечена в бяло да излиза посред нощ и да пере в каменното корито. И от страх бягали презглава, без да се обръщат назад.
Кратък беше животът на Тунджовата чешма. И тя, както и останалите следи от по-близкото минало на сретцело, изчезна по същата причина. Остана да живее само красивата легенда за жената в бяло.

От незапомнени времена сретцело е бил най-подходящото място за общуване между хората от селото. Всеки празничен ден до обяд или след обяд тук се събирали много хора да си поговорят, да научат последните новини, да се повеселят и да поиграят хоро. Моми и невести, ергени, млади и стари, облечени в новите си дрехи, жените с хубави накити, се разхождаха най-напред, а после се залавяха на хорото. Встрани от него, хванати под ръка в дълга редица, стояха майките и бабите, гледаха и се радваха на младите, които играеха. Оглеждаха хубавите моми и ергени и крояха планове как да се сватосат с родителите им. Понякога внезапно из навалицата изскачаха познатите на всеки от селото играорци и играорки и се втурваха към хорото. Лудешкото им изпълнение приковаваше погледите на мало и голямо, радваше и вълнуваше сърцата. Такива бяха: Георги Найденов, Димитър Костов, Стойко Палигорски, Мирка Цанова, Мария Михайлова, Соколена Стоянова и много други.

Не липсваха и буйни, луди глави, които често правеха скандали за водене на хорото, за хубава мома или просто така, за да покажат мъжкото си превъзходство и сила. Героите в разприте обикновено биваха пияни и често се стигаше до бой. Такава лоша ипечална слава бяха си спечелили Динче, Мише, Годе, Стойко и др. В бойно поле се превръщаше не само сретцело, но и много сватби, на които беше попаднал дори и само един от тях.
Хубавото селско хорро не можеше да стане без музика. През четиридесетте и петдесетте години на миналия век Доброславци си имаше свой доморасъл музикант – гайдарят дядо Симо Коларо. Беше дребничък, весел, приказлив, поправяше дървени коли, слагаше подкови на животните. На пук на беднотията обичаше да свири постоянно и в схлупената си къщурка, и в задимените кръчми, и навсякъде, където го повикваха. Не го забравяха на кръщенетата и сватбите. На сретцело свиреше в празник, но когато привечер там пристигаше някоя сватба, пой отстъпваше мястото си на прочутата балшанска музика – един голям оркестър от любители – музиканти.

Очевидци разказваха, че през м. март на 1941 г. на сретцело неочаквано спрял френски камион „Рено” и от него се изсипали на земята германски войници. Една част от тях се настанили край високите върби, а другите отишли в старото училище.
Десет дни доброславчани минавали през сретцело с голямо любопитство, слушали неразбираемото фракотене1 на войниците, бодрите им песни, а може би и „Лили Марлен”. Неканените гости понякога давали на хората по нещо и от своята храна. Ходели в селото да си купуват яйца, прескачали често и до кръчмата на Владимир Велев, където пиели и шумно се веселили.

Един ден изчезнали внезапно, така както и дошли. Заминали за Гърция.
В края на 1944 г. м. ноември, сретцело приютил за кратко време и един съветски артилерийски полк. Много от войниците се настанили в домовете на хората.

От четиридесетте години на миналия век животът на сретцело започна да се променя бавно. В селото вече имаше доста хора, които бяха получили някакво образование или учеха в момента в софийски училища, имаше и неколцина студенти. Тези млади хора, а и много други с по-малко образование, имаха нужда от контактуване, от по-смислен, по-интересен и пълноценен живот. Едно от местата, където можеше да се осъществи всичко това, беше сретцело. Тук те започваха да пристигат късно привечер всеки ден при хубаво време, най-вече през пролетта и лятото „на движение”. В празнични дни това място се изпълваше до краен предел, но само от младите, без бабите и майките пазителки.

Момите, прилично облечени, се хващаха под ръка в редица от две, три и повече. Ергените сами избираха до коя мома да застанат. Разхождаха се от единия край на сретцело до другия, от изток на запад и обратно. Пристъпваха бавно, пренасяйки се в един по-друг свят, далеч от сивото ежедневие. Разказваха си весели и забавни истории, споделяха си радости и болки. Тук ставаха или се уреждаха предстоящи любовни срещи, завръзваха се нови интимни връзки.
На сретцело младите прекарваха по един, два или повече часове на открито най-вече през пролетта и лятото, дори и през есента, когато природата тук беше много красива и очарователна и ги караше да отворят сърцата си за много обич, радости, взаимност и желание да преживеят неповторими мигове.
През шестдесетте години „движението” на сретцело постепенно оредя. Момите и ергените от югоизточната част на селото решиха, че е по-добре да се разхождат „по друмо” – пътя, който започва от паметника на малкия площад и стига до воденицата на Тодор Илиев. И напуснаха, лишавайки се от романтиката и неповторимата красота на сретцело с гъстите и високи върби.

Къде да се изгради центърът на селото? Около сретцело или край малкия площад с паметника? За решаването на този въпрос отдавна се водеше открита и тайна борба между хората, които живееха близо до малкия площад в източната част на селото и тези около сретцело и в западната му половина. Въпреки упоритата съпротива, победиха по-прозорливите, онези, които твърдо вярваха, че един ден големият площад ще се превърне в еднимистративно и културно средище на селото.
От средата на миналия век сретцело започна да се превръща в един голям, хубав и съвременен площад. През следващите десетина години на това място се появиха няколко сгради, които очертаха неговите граници. Най-напред през 1950 г. местните жители със своя труд и помощ от държавата построиха здравния дом – една великолепна обществена сграда с много красива архитектура. Днес в нея се помещава здравата служба с лекар и зъболекар, аптека и целодневна детска градина. Няколко години по-късно източно от здравния дом бе построена голяма кооперативна сграда с два магазина и един ресторант. Така зравния дом и кооперативната сграда ясно определиха северната граница на площада. През 1987 г. бе изградена административната сграда, в която се настаниха кметството, пощата и читалището. Малкопо по-рано изникна и следкарницата „Лилия”. Така се оформи и южната граница на площада.


През 1966-1967 г. огромното пространство асфалт и бетонни плочки получи официалното име”Мегдана”. Едва ли кръстникът се е съобразил с това, че думата мегдан е турска и означава площад или широко място. Че наименованието е несполучливо говори обстоятелството, че никой от жителите на селото не го нарича така, защото за него думата мегдан означава дворно място, каквото площадът не е.

Въпреки това обаче животът тук продължава, но вече със съвсем ново съдържание.
В началото на осемдесетте години местното читалище се зае с похвалната и трудна задача да възстанови някои народни обичаи, с цел да се покаже богатството на нашето фолклорно наследство и да се възпитат у младото поколение позабравени морални ценности. Най-лесно и успешно беше върнат в нашето време лазаруването. Дълго ще се помни това лазаруване, което стана през 1985 г. Беше представено театрално, показно, не такова, каквото продължи да бъде по-късно през следващите години, но хората го харесаха много.

Лазаруването стана пред здравния дом и на целия обновен площад, който в случая беше най-подходящата сцена с най-естествения и най-красивия декор – раззеленилите се дървета, тревата, люлките. Съвсем в началото лазарските групи от петте съседни села заедно с доброславската група изпълниха площада и го превърнаха в многоцветна приказва феерия. Многобройното шествие от лазарки, облечени във великолепни народни носии, с красиви накити и украшения по главите, преминаха няколко пъти по дължината на площада от единия му край до другия и обратно,като пееха лазарските песни на своето село, песни, изпълнени с много радост и пролетно настроение.
След общото представяне всяка от лазарските групи показа пред многобройните гости обичая така, както се е празнувал в селището, от което идва.
Този път празникът Лазарица се превърна в невиждано до тогава народно веселие, каквото не се случи на площада нито веднъж през следващите двадесет години.

Днес по всяко време на денонощието през площада преминават стотици коли – обикновени или модерни, скъпи и лъскави, бръмчат камиони, тежкотоварни тирове, специални коли, които снабдяват местните магазини със стоки. Два големи автобуса през няколко минути откарват пътници от селото за София или ги изсипват на площада оттам или от другаде. Друг автобус минава през това място, за да свърже Доброславци със с. Мрамор, Житен, гр. Нови Искър, Гниляне, Чепинци, Локорско.
Приятно оживление настъпва на площада в четири дни от седмицата, когато отнякъде пристигнат берковските мургави търговци. Рано сутринта те стоварват стоката си от колите, монтират бързо сергиите и окчват на тях модерни и скъпи килими, пътеки, покривки, дрехи, обувки и много други джунджурии, достигнали тук вероятно от далечен Китай. Тази колоритна картина придава на площада ориенталски вид и напомня за някогашния битпазар в София, където човек можеше да си купи всичко, от което има нужда и то много евтино. Още по-голяма ставаше приликата с някои от сергиите в Женския пазар на днешна София.

Ориенталската атмосфера на площада можеше да се усети и на веселбата на Свети Трифон Зарезан – празника на лозарите. Той навлезе отново в ежедневието на селото по инициатива на неколцина млади хора и вече се празнува няколко поредни години.


На този ден /14 февруари/ площадът се изпълва още от сутринта с много хора – мъже, жени, деца, млади и стари. Едни идват, за да видят традионния празничен ритуал и се порадват на тържеството, други – за да си пийнат от безплатното вино и си похапнат от по-евтините кебапчета и кюфтета.
На тротиара пред магазина за хранителни стоки е икзарано едно голямо или  няколко по-малки бурета, пълни с червено домашно вино. Димят скари, на които се пекат кебапчета и кюфрета. Упойваща миризма и пушек се разнасят по целия площад и примамват хората отдалече. Наредени в дълга редица мъже и жени чакат да получат филийка хляб, кебапче и чаша безплатно вино. Който иска повече, може да си купи.
На празника винаги присъстват и много официални гости – общинският кмет, местният, и тези на някои съседни села, представители на общината и други. Поканен е и свещеник, който отслужва обичайния водосвет като начало на всеки християнски празник. Съобщава се, че предварително е избран царят на лозяна, той се представя пред присъстващите, след което го изпращат тържествено да зареже лозите. Шарена каруца с впрегнати коне го откарва и връща обратно, след което той отправя пожелания за здраве и плодородие. През всичкото това време на площада се играе буйно хоро – при изпращането на царя на лозята, играе се, докато той ги зарязва, игаре се и след завръщането му. Играе се в един – два и повече реда. Хората не усещат студа, защото са пийнали, а и хорото ги стопля. Деца от танцовия състав на читалището изигравят няколко народни хора, а после се хващат в общото хоро. Веселието продължава до късно следобяд.

С такава радост и вълнение се празнуваха преди много години и Великден, Гергьовден, Рангеловден. От къщи веселбата се пренасяше на площада с музиката и хорото, с люлките и търговците на бонбони, локуми, захарни петлета и други детски лакомство.
Отдавна вече младите от селото не излизат вечер „на движение „ по площада. Тогава едни от тях се чувстват щастливи в полуосветените и задимени дискотеки, където оглушително гърмят ударните инструменти и вдигат децибелите толкова много, че и малкото музика, която все още се чува, се превръща в страховит грохот, напомнящ природна гърмотевична буря.
Други млади хора седят с часове пред компютрите или уморено гледат телевизионните сериали, шоута, реалити и други подобни.

Двадесет и първият век ни даде много в областта на науката и техниката, промени живота ни към по-добро, но ни лиши от възможността да бъдем по-близо до природата, да се радваме на простите неща, които ни заобикалят и могат да направят живота ни по-хубав и по-смислен.
Днес любимият на доброславчани площад, наричан доскоро сретцело, е най-представителната част на селото, неговата визитна картичка. Вярно е, че в него има далеч по-красиви махали ито не една, но никоя от тях няма зад гърба си такова богато минало, каквото има той. Не бива да се забравя, че точно тук или близо до неговите граници, възниква селото ни, полагат се основите му и започва неговото историческо развитие през вековете.
Площадът би спечелил много, ако един ден някъде тук в неговата територия, се появи табела с кратък текст, който ще разказва на поколенията за неговото и нашето минало.

1 говорене, дърдорене

2008 г.                                                              Лука Гълъбов